Тя е единствената, родена до АЕЦ „Чернобил“ след аварията (Снимки)

980x551_1559852867

Мария Ведерникова официално не съществува. Въпреки това нейната майка е трябвало да се бори със зъби и нокти, години наред, за да запази живота ѝ и да я отгледа. Според държавата, животът на тази 19-годишна украинска девойка, не струва и пукната пара, но нейното съществуване е безспорен факт и се е превърнало в символ на надежда за много украинци.

Още преди да се роди Мария била отписана от лекарите, които я взели за тумор, който расте в корема на нейната майка заради мястото, на което жената живеела когато забременяла – забранената зона край авариралата украинска ядрена централа.

Властите не искат да я признават, но хората я приемат за Божи дар, за чудо – символ на надеждата, че Чернобил ще се прероди и ще разцъфти както никога преди.

Лидия Савенко ражда Мария, когато е на 47 години. Появата на момиченцето на бял свят е неочаквана и изненадваща заради огромната грешка, която лекарите допуснали докато преглеждали нейната майка. Диагнозата, която бъдещата майка получила била – злокачествен тумор в много напреднал стадий, който е късно да се оперира. Така Лидия заживяла с мисълта, че в корема ѝ расте смърт, а не живот.

„Лекарите ме убедиха, че съм толкова болна, че не мислех за бременност, въпреки че Мария беше третото ми дете. В Жълти води останаха да живеят 24-годишната ми дъщеря и 18-годишният ми син“, разказва Лидия.

Чернобил ѝ дава Мария, след като преди това ѝ е отнел всичко – съпруг, който изчезва, докато тя дава дежурство в АЕЦ „Чернобил“; деца, които вече не се нуждаят от нея и имущество, за което трябва да забрави след страшната авария в централата.

Историята на необикновената Марийка започва да се пише в момента, в който нейната майка взема решение да се върне в Припят. Годината е 1993 г., а Лидия се озовава в забранената зона в незавидното положение на самотна жена без жилище и перспективи.

Тя се заселва в изоставена постройка и започва новия си живот. Там среща нова любов – Михаил Ведерников и двамата заживяват заедно. Постепенно нещата между тях стават много сериозни. „Направих си видеозон и лекарят каза: тумор. Аз обаче се съмнявах. Вече имах две деца и знаех за какво всъщност става въпрос“, разказва жената, която въпреки твърденията на лекарите усеща, че в нея расте живот, а не смърт.

„Когато ми изтекоха водите, се досетих, че не съм болна, а бременна. С мъжа ми пресякохме цялата зона на Чернобил, за да търсим копринена нишка, с която да срежем пъпната връв. Докато я търсихме, стана време да раждам. Родих бързо, Миша взе детето, но нямаше с какво да го повие. Нямахме нито пелени, нито дрешки. Все пак не сме чакали бебе“, спомня си Лидия в едно свое старо интервю.

Мистериозната поява на Марийка на бял свят се превръща в легенда. Към порутената къщурка на родителите ѝ всеки ден прииждат хора, които носят по нещо за бебето – дрешки, играчки, събрани от изоставените къщи в района… Биберон обаче, така и не се намерил, защото в Чернобил отдавна нямало бебета.

Още на втория ден след раждането, майка ѝ вече била на крака и се върнала на работа.

„Покрай всички ежедневни задачи и грижи, неусетно изминаха 10 дни. Едва тогава се обадих в администрацията, за да съобщя за раждането на детето ми. Когато им съобщих те изпаднаха в ужас. Започнаха да ни заплашват, да ни крещят и да ни упрекват, че държим дете на място пропито от радиация“, разказва Совенко.

„Идваха при нас по два пъти дневно. След това започнаха да се появяват приятелките ми. Бяха ги уволнили от работа, защото не са успели да ме принудят да отведа Марийка. След това дойде и директорът на предприятието, за което работихме. Каза ми, че го закриват, защото работя там. Полицията дори ми устрои капан. А накрая приятели ме излъгаха, като ми казаха, че ще ми помогнат да отида до най-близкия голям град – Иванков, за да впиша официално детето в регистрите“, спомня си онези кошмарни мигове майката на Мария.

Докато пътувах натам, те казали на Миша, че повече няма да се върна, че съм се заселила в село, което е извън зоната. Накарали го да си събере нещата, качили го в колата заедно с детето и го извели от забранената зона. Настанили ги в изоставена и студена колиба“, разказва още жената.

Въпреки това, тримата отново се събрат. Точно тогава Марийка се разболява сериозно. Всички мислели, че малката няма да оцелее. Лидия не можела да се върне в опасната, но топла къща в забранената зона, защото на КПП-тата са получили заповед да не я пускат.

Спасението за невръстното бебе идва в лицето на журналистката Нина Мелник. Тя е тази, която през 1986 г. обявява по радиото за аварията и нуждата от спешна евакуация. Нина се обажда на приятели в Киев, които приемат при себе си майката и бебето за три месеца, през които детето да бъде лекувано.

Когато здравето на момиченцето се стабилизира, Лидия решава, че е време да се върнат у дома – в забранената зона.

Жената влиза в Чернобил с кола. Целта на пътуването е доста тривиална – засаждане на картофи. Савенко обяснява, че никъде по чистата земя не е намерила градина, в която да засади картофите си. Странното ѝ обяснение обаче, сработва и служителите на бариерата я пускат да мине. Докато Лидия спори с тях, малкото момиченце кротко спи на пода на колата, увита в чувал за картофи.

Но сякаш тези премеждия не са достатъчно сериозно изпитание за семейството и съдбата ги изправя пред нови и нови трудности.

Светът приема детето, родено края авариралата електроцентрала, изключително трудно. Дълго време Лидия и Миша не могат да я кръстят, защото местният свещеник не посещавал енорията си, а киевският протоиерей Всеволод не искал да се замесва със съдбата на „такова дете“. Единствената жена, която се осмелява да стане кръстница на момиченцето, е съседката на Лидия – Надежда Николаева.

Тя е и човекът, който в продължение на шест години прави всичко по силите си, за да помогне на Лидия да укрива Марийка от властите в забранената зона. Тя е и жената, която закарва момиченцето в Киев, където я показва на кубински лекари, лекуващи децата на Чернобил. Когато се запознават със случая на момиченцето, специалистите ги канят в Куба, където да направят обстоен преглед на детето, като обещават да платят полета на майката и момичето.

Лида, която вече била привикнала към подлостта на местните власти, не повярвала на чужденците. Тя решава, че лекарите искат да ѝ отнемат дъщерята и да правят опити с нея.

Местната власт вече била правила опит да лиши Лидия от родителски права като завеждат дело срещу нея. Майката е обвинена в родителска небрежност и издевателство над малолетно лице, заради мястото, на което живеят и радиоактивната храна, с която го храни.

„Проверявам картофите, рибата и дивеча с дозиметър. Всичко е чисто“, отвръща на обвиненията жената, макар да е наясно, че уредът ѝ за измерване нивата на радиация не отчита правилно.

Така Марийка расте в опасната радиационна зона около авариралата през 1986 г. ядрена електроцентрала, плува в местната река, от която баща ѝ лови рибата, с която цялото семейство се храни, пие мляко от крава, която пасе от буйната трева по чернобилските пасища. Всяко нещо, до което момичето се докосва, всяко място , на което играе, всяка храна, която слага в устата си е пропита с радиация и облъчена от ядрената експлозия.

През всички тези години нейната майка е принудена да отрича всеки слух, свързан със здравето на дъщеря ѝ, а слуховете и историите, които хората разказват, са безброй.. „Ако обществото я мисли за мутант или за жив труп, то много греши. Тя няма две глави, не е болна от лъчева болест, напълно здрава е”, казва Лидия в едно свое интервю.

В крайна сметка майката и дъщерята успяват някак да се преборят със света и да си извоюват правото да живеят както искат. Въпреки многобройните изпитания и трудности Лидия успешно отглежда и възпитава дъщеря си като пълноценен и полезен член на общество, което през целия ѝ живот я е преследвало, сочело с пръст и отхвърляло.

„Тя е прекрасно дете, което е абсолютно здраво“, категорична е Лидия.

Днес Марийка не желае да се връща назад и да дълбае в миналото. Работи като сервитьорка в бар, за да плаща обучението си. „Всичко ми е наред. Работя, изкарвам пари, това е!“, казва 19-годишното момиче.

„Тя наистина не се интересува от това, че е уникална, защото е родена в замърсената зона около АЕЦ “Чернобил“. Всъщност, тя знае, че е единственото дете, родено тук след експлозията, и което е израснало в “Зоната”, но всичко това е доста болезнено за нея. Приема го като стигма“, добавя неин приятел.

„Хората тук вярват, че Марийка е чудо. Тя е символ на надежда, тя е доказателство, че животът около „Чернобил“ се възражда. Те интерпретират съществуването ѝ, като знак от Бога, като благословия, като обещание, че животът се връща в това осакатено място“, казва днес гордата майка на първото дете, родено насред зоната, пропита с отровната и унищожителна радиация, разпръсната след може би най-страшната ядрена авария в историята на човечеството.


За нас

7DniBulgaria.bg е най-новият сайт в портфолиото на 7 Dni Media Group.

Той обедини досега съществуващите регионални сайтове на групата, превръщайки се в национален такъв, за по-голямо улеснение на читателите.


КОНТАКТИ