Големият актьор Стефан Мавродиев призна: Симпатизирам на госпожа Фандъкова

Актьорът легенда Стефан Мавродиев, който през декември ще навърши 76, няма умора и е изпълнен с творческа енергия и хъс за работа. Както казва сам, не спира да „търчи насам-натам”. От началото на сезона любимецът на публиката Мавро репетира в Младежкия и в Народния театър, а вечер има представления.

Как живее един работещ пенсионер, в кои спектакли могат да го гледат почитателите му, вълнуват ли го предстоящите избори и какъв кмет трябва на София, големият актьор разкрива пред „Ретро”. 

– Г-н Мавродиев, в кои представления и на кои сцени може да ви гледа публиката през новия сезон?

– В Младежкия театър може да ме гледа в спектакъла „Аз, Фойербах”, който излезе в края на миналия сезон. Също – в „Лунните деца”, „Страхотни момчета”. В края на октомври пък ще излезе и „Ромео и Жулиета”. А в Народния театър играя в „Хубава риба”, интересна английска пиеса, прави я Ивайло Христов и играем с Марин Янев, Стоян Алексиев, Елена Телбис и един млад колега Пламен Димов.

Каня публиката и на моето представление „Иванов” от Чехов, на което съм режисьор и което се играе вече   четвърти сезон в Младежкия театър. Да дойдат да го гледат, защото е нещо сериозно и върви чудесно. Това са належащите работи и затова търча насам-натам непрекъснато.

– Пълен сте с енергия и на 75 години, какво ви дава сили да играете?

– Е, какво, какво… самата игра. Нали това ми е работата. Това ми е животът!

– И не се изморявате?

– А, не се изморявам. Аз си знам колко се изморявам. Но човек го движи духът. Преумората не е хубаво нещо. Трябва да се внимава. Даже имаше един доста натоварен период и трябваше за няколко дни да се отпусна малко. Но пък като се отпусне човек, после трудно навлиза в работата. Между другото, през лятото бях на море. Аз съм от Варна и около 50 дена си бях вкъщи. Имам една малка лятна къщичка, там си почивам, събирам енергия – не толкова слънчева тъмнина по тялото, колкото слънчева енергия.

– А ходите ли още на фитнес?

– Не, защото нямам време. Аз си тренирам вкъщи. Имам си у нас гири, тежести… Те са няколко упражнения, които ги правя всяка заран. За да поддържам форма, не за някакви постижения.

– Обичате да казвате, че сте работещ пенсионер, как се оправяте с бита?

– Е, да чукам на дърво, оправям се. Имам пенсия, получавам и заплата от театъра, което в известен смисъл, смея да твърдя, че е прилично за днешно време. Е, не е кой знае какво, но е прилично. Но ако си само на пенсия или само на заплата, мисля, че не е прилично.

– Актьорите в театрите са с ниски заплати, сега и халтурата май не се заплаща като едно време…

– То се заплаща, но тогава отива на кино качеството. Ти трябва да работиш много, това е истината. Но безкрайно многото работене за пари е истински изтощаващото.

– То убива ли таланта?

– Не, не го убива, но го принизява, смачква го. Талантът е средство, което имаш в себе си, да те води, да ти помага, да ти показва пътя, то ти дава енергията… Само че понякога на него може да му писне и да каже: „Я стига съм се занимавал с теб. Ти ме правиш на нищо мене и ме използваш за пълни простотии. Я да те изоставя”. И може да те изостави, така е.

– Политическата обстановка пак е нажежена. Идват кметски избори, вълнува ли ви политиката?

– Не ме интересува, не говоря по въпроса. Все нещо идва там…

– Харесва ли ви София в момента?

– От една страна, е много хубаво, че все е в някакви ремонти, но от друга страна – тези ремонти непрекъснато пречат на живота в столицата и не мога да разбера каква е тая щуротия и тъпотия. Не може, когато правиш нещо за добро, това да пречи на всичко останало, което е добро. Примерно при нас, до Младежкия театър, се мотаха с една малка уличка, нямахме служебен вход, нямахме това, нямахме онова, не можехме да си открием сезона… И такова объркване настава, публика, всичко влизаше от едно място. Не може да не изпълняваш своите обещания. Поемаш обещание, обаче „празна Мара тъпан била” понякога излиза работата.

– Какъв кмет трябва на София?

– Какъвто и кмет да дойде, то трябват май и други хора. Други хора, не ние. Вижте самата подредба на т.нар. общински съветници – извинявайте, ама според мен това е дълбоко несериозно. Това са сто души, които се правят на парламентаристи, били народното събрание на столицата. И там не могат да се разберат никога кой какво как, кого, на кого… Всички трябвало вътре да имат квота. Разбирате ли? А това е една чиновническа работа. Искам да кажа, че кметът, дори да има най-хубави намерения, в края на краищата понякога не може нищо да направи, защото са му вързани ръцете – от  много хора на софрата. И затова се получават тия простотии – по две, по три години правят ремонт на някакви улици. Също много моля, да напомня на нашето кметство (Фандъкова ми е много симпатична, но това не зависело от нея) да се направят най-накрая тия книжарници на площад „Славейков”! За какво унищожиха такъв хубав културен център там. Щяло да стане по-регламентирано, по-хубаво. Е, какво му е хубавото, от колко време вече – един гол цимент седи, живот няма… В кръга на шегата, един площад не е бална зала във Версай или Ермитажа, а е културно средище. Тук е място за живеене, не за паради и за показност. Аз съм малко краен, но се надявам в много скоро време обещанието да бъде спазено и там да се появят книжарници, желая го от все сърце.

Искам да добавя, че моето критично отношение е насочено не само към управлението в София, а въобще към стила и методите на управление в цялата държава. Моята критика е принципна. Но аз не мога да не съм благодарен на общината за всичко, което прави за нас. Благодаря и за наградата на Столичната община, която ми бе връчена миналия месец (за ярки творчески постижения в театъра – б.р.).

– А какво мислите за това, че другата кандидатка за кметския пост – Мая Манолова, се представя за независима?

– Не мога да кажа нищо по въпроса. Аз много, много симпатизирам на г-жа Фандъкова. Мога да я укорявам за някои неща, но сега няма да говоря за това. Но пак казвам – самата система на общинския съвет е такава, че който и да е кмет, и най-прекрасни намерения да има, сигурно трябва да влезе в невероятен сблъсък с един манталитет. Сега му викат корупция, но не, това е вековен навик на българина и той е алъш-веришът. Ти на мене, аз на тебе. Това е български начин на живот, социален, икономически. Ние се правим сами роби. Нашето робство се състои в това, че ние сме роби на собствения си манталитет, роби на себе си.

Всеки се измъква сам, а гражданското общество, за което говорим в днешно време, е смешна дума в българските условия. Защото то не може да се получи с такива хора. Както казва Чърчил, демокрацията е лошо нещо, но нищо по-добро не е измислено. В началото много ги объркваха понятия като права на човека, свобода, демокрация. Всеки си мисли, че има право, само другият до него – не. Погледнете как се държат по улиците, в колите, когато шофират… Това е отвратително. Няма я тази корекция вътрешна. Правата на човека са велико нещо, демокрацията е велико нещо. Но и нож с две остриета.

Иначе българите са много талантливи. Нашият, българският театър например е по-хубав от много прехвалени известни театри по света. В него има нещо много силно, жизнено, красиво в своята сила, той има особена природна мощ. И когато е добър, е наистина много добър. Въобще изкуството ни е много хубаво, само дето на нас ни е малко трудничко, ние малко от въздуха живеем, ама голям праз.

– Снима ли ви се пак в киното?

– Това лято не съм снимал. За есента имам някакви дребни ангажименти. Снима ми се, разбира се. Стига да има нещо подходящо за мен и ако съм нужен. Ако не съм, няма да снимам, какво да правя.

– А какво мислите за новите български сериали?

– Е, там други поколения актьори влязоха. Не мога да кажа, няма кога да ги следя. През деня репетирам, вечер играя. От време на време погледна нещо, без да искам, но не мога да вляза „вътре”, да видя какво става, да се ориентирам. А и не искам да се обаждам на тема, която засяга и мен. Ние си траем, вие, зрителите, ще кажете.