От Фейсбук профила на българския евродепутат Ангел Джамбазки:
Това е писмото, изпратено от бабата на Радмила Шекеринска, министър на отбраната на РСМ, до директора на отделението по пенсиите, с което тя моли за помощ. Забележете за какво се е борил покойният ѝ съпруг: “За Освобождението и Обединението на Македония, към майка България“. Забележете и как се самоопределя мъжът на бабата на днешния министър на отбраната на РСМ: “български деец“.
До Главната дирекция на държавните дългове
отделение за пенсиите
София
ЗАЯВЛЕНИЕ
отъ
Радка Александрова Шекеринова, вдовица от гр. Щипъ
ГОСПОДИНЪ ДИРЕКТОРЕ,
Презъ сръбския режимъ моя поч. съпругъ АЛЕКСАНДЪРЪ ПОПЪ ХРИСТОВЪ ШЕКЕРИНОВЪ, бившъ отъ гр. Щипъ като деец и активенъ членъ за Освобождението и Обединението на Македония къмъ майка България е убитъ въ изпълнение длъжностьта отъ сръбските власти, като СЕКРЕТАРЬ-БИРНИКЪ въ Тролската селска община-Св. Николско на най-зверски начинъ, съ НОЖЪ-ЩИКЪ прободенъ на 80 места, а менъ съ три малолетни деца оставамъ да се мъча за издръжка на децата.
Господинъ Директоре, моля нареждането Ви, да ми се отпусне една скромна пенсия, за да и я като съпруга на български деецъ, който е положилъ живото въ изпълнение длъжностьта получа следващата пенсия и издържа себе и децата си.
Приложение: два документа, ако нужно още за доказъ допълнително ще ги представа.
Гр. Щипъ, 22.(11?) 1943 год.
Съ почитъ: Радка А. Шекеринова
Това писмо казва всичко, което трябва да знаете по темата. Но дава и еднозначен отговор на следния въпрос: “Ама за какво са ни, те ни мразят“.
Това твърдение, разбира се, е невярно, поне далеч не напълно вярно. Невярно е, защото сред македонските граждани все още има десетки, вероятно стотици хиляди, с българско национално самосъзнание и самоопределение. И те са много повече българи от много от глезените ни сънародници, родени в свободното Отечество. Със сигурност са много повече българи от кръга на грантовите софийски македонисти около ДБ/БХК/ЛГБТИК/Капитал/АОНСУ. Да, официалните власти в РСМ насърчават езика на омразата срещу нас. „Мразят“ ни югонсталгичарите, сърбоманите, заселниците, всички, които са на „функция“. За да си на работа в администрацията в Скопие, задължително трябва да мразиш България.
Но все пак, извън официалната просръбска, проруска, македонистка пропаганда в Скопие се усеща езикът на омразата, макар и предимно в социалните мрежи.
Това писмо е обяснението защо срещаме тази базова, лична омраза, при това на битово ниво, на лична основа. Затова в общество и медии в Скопие битуват и виреят безметежно откровено идиотски и обидни тези, „бугари-татари“, „фашисти“ и прочее, насочени срещу България, българите и всичко българско.
Просто е. Всичко това е и от срам. Поради гузна съвест. Заради библейското по размери предателство на род и Отечество. Осъзнаването, тежестта на това предателство притискат. Избиват в омраза, насочена към Отечеството, като самооправдание.
Да не се лъжем, за близо половин век непрекъснати борби и войни за българското национално обединение в Македония най-будните, най-светлите, най-непримиримите българи загиват геройски в сраженията с турските поробители, сръбските и гръцките окупатори. Прочетете „Войната се завръща“ на Анри Пози и ще разберете. Тези, които са по-будни, но не загиват във въстания и сражения, просто емигрират. Кой в свободното Отечество, кой – в Канада, САЩ, Австралия.
А останалите? Дядовците и бабите на днешните граждани на РСМ? Ами, останалите се примиряват. Останалите се превиват. Останалите се приспособяват. На цената да предадат паметта и наследството на предците си. Приемат фалшивата „югословенска“ самоличност. Самоопределение, основано на чудовищен терор над македонските българи, започнали с „Македонската кървава Коледа“. Самоопределение, основано на идиотски измислици, лъжи, фалшификации.
И именно защото техните днешни наследници добре знаят, че предават паметта на предците си, затова ги е срам. И ги е страх. И са гузни. Затова са се вкопчили така безнадеждно в анимационната си фалшива история. Защото всеки има някъде в мазето, на тавана, в шкаф, в скрин, в стара книга по едно такова писмо. Или кръщелно от българската екзархия. Или българска военна книжка.
Защото това е истината и тя е само една, една-единствена, колкото и да не се харесва на апологетите на коминтерновския македонизъм – Дечев, Бечев, Дичев, Дайнов, Смилов и прочее. А тя е, „македонската“ идентичност е едно поколение. Бръкнеш ли в шкафа, в скрина, и веднага, неизбежно, под прозрачно тънката, само петдесет годишна лъжа, излизат българските корени.
Защото това писмо, а и стотиците хиляди подобни на него, както и абсолютно всички исторически извори еднозначно, безапелационно, недвусмислено доказват едно: ние вече направихме всички възможни компромиси, допускайки определения като „обща“ и „споделена“ история. Като историческата истина е само една и ние отлично я знаем. И ние, и „братята“ в Скопие. Няма „обща“, няма „споделена“ история. Има една единствена българска история.
