Недялко Йорданов безмилостен: Недопустим беше този призив с вдигнат юмрук!

Все по-притръпналото към фейк-новини общество прие за чиста монета съобщението за кончината на поета Недялко Йорданов. Истинско щастие бе, че тя бързо се опроверга. Ако има поне частица истина в мълниеносния фейсбук-абсурд, това е, че авторът на „Момчето, което говори с морето“ и съпругата му – актрисата Ивана Джеджева, преболедуват коронавируса. Остават въпросителните докъде може да стигне изобретателността на злия гений в злорадството му да генерира недостоверност, целяща объркване и страдание.

Броени дни след фалшивата си смърт Недялко Йорданов прие поканата да я анализира случилото се пред в. „Уикенд“.

– Г-н Йорданов, в какво състояние ви откриваме след прекарания коронавирус и фалшивата новина, че ви е отнел живота?

– „Състояние“ е интересна дума в българския език. Не става дума за материално състояние, предполагам, защото аз съм като всички хора на изкуството днес заради така наречената пандемия. Психическото ми състояние си е едно и също и преди, и сега. Не съм спрял нито ден да „бачкам“. Пиша и публикувам стихотворения. Вече не успявам да чета многочислените отзиви във Фейсбук – гузно ми е малко, но и да си призная – това ми дава самочувствие, че още мога. Освен това след няколко дни отново в Народния театър ще заиграем последната ми постановка „Каквото такова“ и нямам търпение да видя своите артисти на възстановителната репетиция.

– Как премина лечението ви? Страхувахте ли се, губехте ли надежда?

– Нека не звучи банално, но си е чистата истина – страхувах се не за себе си, а за Ивана. Когато си живял с една жена 53 години, тя става част от теб и то по-важната част. Едва сега действително проумях какво й е било на нея през последните три години, когато претърпях четири операции. Важното е, че бяхме заедно в една стая – легло срещу легло, което беше ново преживяване, защото винаги сме били досега под една завивка. Тя не знаеше какво е абокат и преливане на лекарства във вените, но мисля, че ги понесе поне външно доста храбро. Пак заради мен.

– На какво отдавате тази лъжовна новина?

– Нямам обяснение. Лошото е, че близките ми хора направо са се побъркали. Особено синовете ми Асен и Недялко, които не изключват никога компютрите си. Целият ден звъниха познати и дори непознати, за да се убедят, че „все още“ съм жив.

Отачало адски се ядосах. Потърсих новината в лаптопа си (в болницата си бях с него) и я видях, публикувана върху черна мраморна плоча от някаква непозната жена. Написана официално и дори с респект. Информацията идвала от някакъв известен мой колега. Веднага някои медии, без никаква проверка, са я разпостранили. Честно казано, след първоначалната ярост, ми стана дори малко смешно. Разбира се, след като успокоих разтревожените роднини и приятели. И дори написах едно стихотворение по популярната песничка „Весело бе на мойто погребение“…

– Не се ли подкопава така доверието в социалните мрежи, от които най-бързо се информират голям брой хора?

– И това го има… За съжаление има такива сайтове, които се занимават само с фалшиви новини. Един от тях публикува едно „мое“ писмо, в което се отказвам от сина си Недялко с най-обидни за него думи. Ето част от тази гадост, която още стои в архива им:

Великия поет Недялко Йорданов: Срам ме е, че този човек, Недялко Недялков ми е син!

Този човек е див селяк, години наред съм го търпял защото ми е син, но вече търпението ми се изчерпа. Арогантен, див селяк това е синът ми Недялко, ако изобщо мога да го наричам така… той срами и мен, и семейството ни. Съжалявам, че имам родствена връзка с този селяк, съжалявам изобщо, че трябва да го наричам син, защото този човек показа, че в него няма нищо човешко…

Това беше сайта на Арман Бабикян informiran.net. И тази личност имаше претенции да оглави протестите в името на страведливостта и истината.

– Потърси ли ви някой да ви се извини?

– Разбира се, че не. Нито тогава, нито сега.

– Какво видяхте (или не видяхте) в болницата?

– Бях във вирусологичното отделение на ВМА при професор Камен Плочев. Един изключителен човек и специалист. Трябва наистина човек да полежи в такова отделение, за да осъзнание подвига и саможертвата на тези хора – лекари, медицински сестри и санитарки. Сближих се с тях, подарих им по една книга. Оказа се, че голяма част вече са преболедували и пак са се върнали на работа.

– Разбрахте ли откъде сте се заразили със съпругата Ви? Тя как е?

– Това е коварството на този вирус, че не знаеш откъде ще ти дойде. Ивана вече е добре. Завърши и карантината ни.

– Намерихте ли сили да се надсмеете над абсурда, през който преминахте?

– Написах няколко стихотворения, които публикувах в страниците си във фейсбук. Мисля със съответното чувство за хумор

– Промени ли нещо във вас случилото се?

– Не бих казал… По-скоро се почувствах някак солидарен с всички нас, изправени пред това общо изпитание.

– Какви са вашите очаквания за предстоящите месеци в България?

– Тъкмо малко просветна и отново дойдоха тревожните новини. Надявам се все пак скоро да заживеем нормално. И отново да се върнем към училищата, концертите, заведенията. Цяла година под напрежение – това не се е случвало до сега.

– Възлагате ли надежди на предстоящите избори?

– Не възлагам особени надежди, защото чак такова злобно противопоставяне досега не сме имали. Дори в първите години на демокрацията. Но за времето си то беше нормално.

– Кое според вас е най-важното, от което следва да тръгне обществото ни още днес?

– Най-важното е да проумеем, че никой не е безгрешен, но все пак трябва да повярваме в някого. Българинът е свикнал някой да го води. Макар и за кратко, защото бързо се разочарова. Недопустим беше този публичен призив с вдигнат юмрук за разправа с „мафията“. Не може да се примиряваме с това противопоставяне на българин срещу българина. И без това сме толкова малко – вече около 7 милиона.

– Защо обръщението „дядо Недялко“ много ви харесва? Надявам се това да не е фалшива информация от профила ви във фейсбук…

– Имам вече три внучета. Първите две, Тамара и Самуил, са от малкия ми син Недялко. Те се обръщаха и още се обръщат към мен на име, все едно че сме връстници. Но тогава бял млад – едва 60-годишен. Колко смешно звучи това, нали? А сега съм на 81 и малката ми внучка Кина – от Асен – ми казва съвсем справедливо „Дядо Недялко“. Това ми доставя удоволствие, защото така се обръщах някога аз към своя дядо, чието име нося.

– Липсва ли ви морето? Откога не сте го виждали?

– Винаги ми е липсвало, дори когато бях в Бургас, и не можех да мръдна от къщи със счупена тазобедрена става. То е моето детство, моята младост, моят живот и моята битка със старостта. Когато съм при него и вляза сред вълните му, мога да си плувам, колкото искам. И се чувствам здрав и млад.

– Кое е първото нещо, за което ще си поговорите с него?

– Поетичен въпрос! Ще му кажа: Видя ли, че все още съм жив. И все още мога…

– Обогатявате ли още колекцията си от антикварни вестници? Кое е най-интересното издание в нея? Кое ви попадна при най-необичаен начин?

– Може би имате предвид рубриката, която водя вече шеста година в „Ретро“ с автентични отпечатъци от някогашни вестници и списания. Наистина съм маниак на тази антикварна тема. Имам уникални неща – книга на глаголица от средните векове, списание „Мясецословъ“, издавано в Букурещ от 1840 година, „Новъ българский букваръ“ от 1856 г., пълно събрание на списание „Мисъл“, всички възможни вестници в периода 1876 – 1944 година, книги с автографи на Яворов, Кирил Христов, Йордан Йовков, Ст. Л. Костов, Добри Немиров и още поне стотина български поети и писатели от по-новото поколение. Това е моята гордост и моята разтуха в трудни моменти. Така още веднъж се уверявам, че всичко е преходно. Но написаното все пак остава и надживява времето си.

– Какво според вас ще си кажат след 50 години антикварите за днешните вестници, за информацията в тях?

– Зависи от вестниците. Мисля, че вашият вестник ще бъде любопитен и тогава. Свидетел съм на неговото създаване, чета го и винаги ми е бил интересен, защото е разнообразен и се стреми към обективност.