Четива Архиви - 7 Dni Bulgaria

Бездомна жена е родила бебе рано тази сутрин на открито при отрицателни температури в Нюрнберг, предаде Асошиейтед прес, като се позова на местните власти в германския град в провинция Бавария.

Полицейски патрул забелязал към 05.00 ч. 20-годишната родилка, нейния партньор и новороденото върху вентилационна шахта до метростанция. Жената се опитвала да се стопли с бебето си в спален чувал при минус 15 градуса.

Те били откарани в болница, където са под медицински грижи. Засега властите не дават други подробности по случая.

„Бубе, можеш ли да си представиш, че има хора, които не вярват, че го има този вирус?“ – този въпрос задал вокалистът на група P.I.F. Димо Стоянов на жена си Любомира Пиперкова на последната им среща в реанимацията на болницата, малко преди той да загуби битката с COVID-19.

В студиото на „Тази сутрин“ по Би Ти Ви тя разказа за последните 5 минути, които успели да прекарат заедно.

Пуснаха ме да го видя. Аз отидох там с мисия – да му вдигна духа, да го накарам да се почувства малко по-добре, да му вдъхна кураж. И докторите, и това, което знаех е, че се чака още мъничко, за да може имунната му система да се успокои и нещата да тръгнат нагоре, сподели Любомира.

По думите й за Димо било много трудно да говори – бил на кислород с маска. „Казахме си много пъти, че се обичаме“, разказа Люба и допълни, че, след като се прибрала, сама усетила, че кратката среща „излезе като сбогуване“: „Следващите дни минаха в молитва“.

Тя беше категорична, че медицинската грижа за мъжа й е била на най-доброто възможно равнище, но заради голямото количество вирус не е имало как той да пребори болестта и е настъпила цитокинова буря, при която имунната система е разрушила здравите клетки.

Как се продължава напред? „Не знам, нямам отговор на този въпрос. Това, което за мен е важно в момента е да осигуря на децата някаква стабилност“, откровено отговори Любомира.

Тя благодари на всички, които са помогнали на семейството след кончината на Димо. „Бяхме намерили начин да минаваме през по-трудните моменти и винаги да остава обичта“, откровена беше Любомира.

Една „барокова“ Lada „седмица“ броди из страната, както призракът на комунизма бродеше из Европа в Манифеста на Маркс и Енгелс, пишат репортерите на колегите от „ФАКТИ“.

Руското возило, връщащо ни във времето на честите погребения на съветски генерални секретари, се радва на позлатени обшивки, позлатен герб и ъгли.

Едва ли нещо подобно може да се види в друга страна, освен нашата, родила убийствено точния израз за положението ни – куче влачи рейс.

Възможно е всичко това да е като компенсация за скъпите винетки и разбитите пътища, които няма как да прескочим, пътувайки.

Цялостното усещане за лукс и престиж отприщва мечтите на обикновения човек, а както знаем – единствено те са абсолютно безплатни. Стига да не тръгнеш да ги преследваш.

Пълна подкрепа за Румен Радев покрай сагата с личния му живот. Въпреки, че собствените му приказки за диктатури и тотално нагласени избори упорито ни бутат към Туркменистан и Узбекистан, в модерния свят личното и публичното са ясно обособени.

През годините винаги съм се пазил да не се поддам на журналистически уловки и да коментирам личния живот, семейството, партньорите или сексуалностите на когото и да било. Собственият ми опит показва, че най-големите обсесии за морализаторство поразяват хора, с тежки усещания за лична морална вина и грехопадение.

Нека никога не забравяме Йоан‬ ‭8:7‬ “Но като постоянствуваха да Го питат, Той се изправи и рече им: Който от вас е безгрешен {Или: Невинен.} нека пръв хвърли камък на нея.” Съдии за греховете ни много, но истинен съдник е само Този, който ги изкупи всичките.

Най-голямата подкрепа е да се въздържаме да коментираме подобни съобщения за личния живот, ама нали е тръгнало:
1. Евала на момчетата, културни са. Аз на техните години какви по-големи магарии съм правил…
2. Ако снимките с мацката са истински – евала на господина, яка е.

* Коментарът на близкия до ГЕРБ политолог Стойчо Стойчев е публикуван в личната му страница във фейсбук

Героите никога не умират, той ни гледа от друг свят, но тук, на земята, много ми липсва

Едва ли има човек, по-близък до Трифон Иванов, от легендарния Христо Стоичков. Съотборник, приятел, брат… Това е Ицо за Туньо. Двамата имат куп мачове заедно в ЦСКА и националния отбор на България. Именно Камата спомага за трансфера на Иванов в испанския „Бетис“, където ритат заедно в Примера дивисион. Двете звезди остават близки до последния дъх на защитника. Туньо си отиде на 13 февруари преди 5 години.

Нито за миг „Златната топка“ за 1994 година не се замисля да даде откровено интервю, специално за книгата „Трифон Иванов Железния. Биография на една вечна легенда“, която е вече на пазара. За първи път Ицо говори толкова открито и лично за своя голям приятел пред двама от авторите на книгата – журналистите от „България Днес“ Добромир Добрев и Кристиан Иванов.

– Г-н Стоичков, помните ли кога за първи път се видяхте с Трифон Иванов? Какъв беше първият разговор между вас? С какви впечатления бяхте от младия Трифон?

– Няма да забравя първото ми впечатление. Гледах го, един набит, много здрав. Не помня точно коя година и в кой мач. Но си казах: „Срещу този по-добре да не играя“. Години по-късно се оказах прав. Няма да забравя какво правеше с Юрген Клинсман и Руди Фьолер например. Много коравите германци бяха като пластилин пред Трифон.

– Помните ли мачовете между „Етър“ и ЦСКА, когато все още бяхте от двете страни на барикадата?

– Тогава Трифон не е имал много шансове. Но футболът не е тенис. ЦСКА беше машина за победи не само в България. Аз се радвам, че той избра именно „червените“ за следваща крачка в кариерата. А кой е бил първият ни мач един срещу друг, наистина не помня. Сигурно съм вкарал 2-3 гола.

– Как приехте Трифон, когато той дойде в съблекалнята на ЦСКА?

– Като всеки друг! Който е бил избран в ЦСКА, значи е бил номер 1 в България на своя пост. Такава беше философията на клуба. Трифон се беше превърнал в единица мярка за класа в „Етър“ и неведнъж сме говорили за него в съблекалнята. Но когато влезе при нас, той вече знаеше, че ще е новобранец. Колкото и „отворен“ да беше.

– Тогава ли усетихте, че сте една порода силни характери с него и ще станете големи приятели в бъдеще?

– Приятелството не се купува, не се гради за ден. Трифон беше честно момче. Човек, на когото можеш да разчиташ. Свикнах бързо с шегите му, но не съм му оставал длъжен никога. До края на дните му, Бог да го прости, не спирахме да се шегуваме. Най-любимото ми беше да му искам автограф върху онези снимки, на които изглеждаше най-страшен. Много се ядосваше.

– Кой е най-паметният ви мач с екипа на ЦСКА заедно с Туньо? Може би победата над „Левски“, когато той вкарва първия гол, а вие останалите 4?

– Незабравим мач! Но както стана 5:0, така и не ни връзваше през първото полувреме да вкараме гол. Някъде в края бихме корнер и изведнъж Трифон се оказа там. И айде 1:0. После знаете моята история с четворката.

– Емблематична е снимката, публикувана и във вашия албум, как поставяте лентата на ръката му, когато напускате ЦСКА в посока „Барселона“. Какви чувства навява у вас този момент?

– Трифон е емблема не само на ЦСКА, но и на българския футбол. Заслужаваше да бъде капитан. Плаках всеки път, когато виждах как феновете на ЦСКА го почитаха след трагичната му кончина. Героите никога не умират. Отиват в друг свят. Сигурен съм, че от там Трифон и сега ни гледа. Но пък тук, на земята, той много, много ми липсва.

– Имало е и случаи, когато сте се карали за тази лента както в ЦСКА, така и в националния. Истина ли е?

– Със сигурност спорове сме имали. Но чак да се караме… Дразнехме се за тази лента. Аз искам да съм капитан, той иска да е капитан. През годините сме се смеели често на тези наши младежки глупости. Аз ще ви припомня само един момент – с моята левачка центрирах, а Трифон вкара победно. И се отблагодарихме на Русия за освобождението на 9 септември, само че на 10-и ние я „освободихме“ от световно.

– Ще ви препратя към периода в Испания. Трифон винаги е изказвал своята благодарност към вас, че сте му помогнали за трансфера в „Реал Бетис“, нали така?

– Как няма да помогна? Пъртината беше направена. Българските футболисти се славехме не само с класа, но и като биткаджии в Испания. Аз в „Барселона“, Любо Пенев във „Валенсия“. Харесваха ни. Трифон беше перде, а „Бетис“ се нуждаеха от класа в отбраната. Попитаха ме за него и аз казах: „Взимайте го! Малко е луд, но ще ви свърши страхотна работа!“.

– Лобирахте ли за него и в „Барселона“? Знаем, че интересът към него е бил съвсем реален, особено след като вкара два гола във вратата на Субисарета.

– Никой в „Барса“ не можеше дори да си помисли да лобира за подобно нещо пред Йохан Кройф. Той сам решаваше кого да вземе и кого не. Сигурен съм, че е видял качества в Трифон. Може и да е преговарял за него. Във всеки случай се е интересувал конкретно, това научих от сигурен източник, както се казва в медийните среди.

– Ходехте ли си на гости в Испания?

– Извинявайте, но той не обичаше да говори за личния си живот. Аз също.

– Имате куп велики мачове заедно в националния отбор на България. Помните ли дебюта му през 1988 г., когато Иванов вкарва гол за 1:1 с ГДР в Бургас?

– О-о-о. Къде назад връщате топката! Тогава още почти не се бръснехме. Ама какви мачове правихме!

– За САЩ’94 може да се изговори и изпише много. Ще ви попитаме по-обобщаващо. Каква беше ролята на Трифон тогава?

– Трифон беше лидер. Като мен. Като Наско, като Бала и Лече. Напред ние вкарвахме головете. Но не забравяйте как Трифон пазеше тила от врага. Футболът е колективна игра и всички вкупом носим кръста. Затова никога не казвам „Аз“. Без Трифон в отбраната нямаше да сме четвърти в света. Това за мен е неоспоримо.

– Той ли беше най-големият майтапчия по време на мачовете в Щатите?

– Бори се яко за първото място. Но и много други не му отстъпваха. Конкуренцията беше мамма миа!

– Вярно ли е, че сте били ортаци на карти? Биехте ли съперниците?

– Никой не ме е бил на карти, или поне не помня. Дори и Трифон. Но когато бяхме двойка, всеки дразнеше другия колко е голям и как вади играта и го носи на гръб.

– В нашите интервюта с Цанко Цветанов и Илиян Киряков, с които е бил в една стая, двамата разкриха, че никак не е обичал да си ляга рано. Така ли беше наистина?

– Та кой обичаше? Всички сме бракониерствали по въпроса – кой по-често, кой по-малко. Важното е какво се случваше на терена. Нали германците много пишеха на световното, че ще излезем срещу тях от басейна. И то реално така си беше, но колко завърши мачът? „Айнцу, цвайнцу“ – знаете я историята.

– След силен сезон с „Рапид“ (Виена) Трифон стана футболист номер 1 на 1996 година. Заслужена ли беше тази награда?

– Напълно. Трифон игра и финал за КНК срещу „Пари Сен Жермен“. Още помня как в последните минути тръгна в атака едва ли не сам да решава мача и беше близо до гола. Аз съм нападател и съм свикнал футболистите, които вкарват попаденията, да имат предимство в анкетите. Но и винаги съм се съгласявал, че играчите от защита са не по-малко заслужили. Затова с ръка на сърцето мога да кажа – Трифон взе своето през 1996 година.

– Най-красивият гол на Трифон със сигурност е волето срещу Уелс. Вие сте вкарвали стотици страхотни голове, но такъв точно имате ли? Помните ли го този мач, какво казахте на Туньо?

– Не пропусна да ми обяви, че никога не мога да вкарам като него. Смях се много. Наистина имам толкова голове, но чак такова воле… Благодарение и на този мач взех „Златната топка“. Трифон има своята заслуга за нея. И съм му го казвал, нали не се съмнявате?

– Извън терена – какъв приятел беше Трифон, какъв човек?

– Ако трябва с една дума да отговоря – добър. Винаги беше готов да помогне. Покрай неговите шеги казваше много истини.

– Искаме да пишем за Трифон като за жив човек, затова няма да ви връщам към онзи ужасен 13 февруари 2016 година, който потопи цяла България в скръб. Той трябваше да участва на юбилея ви за 50-годишнината. Какво си говорихте за този празничен мач? Наистина ли е искал да отслабне и да влезе във форма за този двубой тогава?

– Кончината на Трифон е един от най-тежките моменти в моя живот. Съпругата ми Марияна ме събуди, за да ми каже какво се е случило. Плаках като дете. Веднага резервирах билет за България. Не можех да не съм там, в последния му път. Колкото до хапчетата за отслабване – бях ги купил, донесох ги, но за жалост, трябваше да ги поставя при него в ковчега. Нека спрем дотук. Моля ви.

– Предварително се извиняваме за прекалено личния въпрос – какво бихте искали да кажете на Трифон, ако той сега беше тук, пред вас, и можеше да чуе думите ви?

– Че го обичам като брат и че бих искал да го прегърна.

– За да завършим оптимистично – вие сте безспорно най-успялата легенда на българския футбол и лицето на България пред света. Трифон обаче ще бъде запомнен като Железния. Какъв пример остави той за поколенията след него?

– За мен Трифон е може би най-добрият защитник в историята на българския футбол. Заедно с Георги Димитров-Джеки. С двамата съм играл и не бих искал да съм срещу тях. Не искам да обидя никого като Димитър Пенев например. Говоря за моето поколение – Трифон беше номер 1. И така ще го запомня!

Приблизително по това време миналата седмица надеждата, че българин ще направи първо успешно зимно изкачване на К2 беше жива. На 3 февруари Атанас Скатов се изкачи успешно до Лагер 3, за да използва краткия прозорец в опит да достигне 8 611 метра.

След това започнаха да идват тревожните новини – първо за изчезнал алпинист, а по-късно и за скъсано въже и фатален изход. Минутите преди трагедията се запечатват и в съзнанието на гръцкия алпинист Антониос Сикарис – последният човек, видял Скатов във високата планина.

„През цялото време виждах Атанас, защото слизахме заедно. Изведнъж, няма да забравя този момент, не виждах вече Атанас, но шерпът се обърна към мен и ме погледна: „Антонио, Антонио, Антонио! Атанас падна, Атанас приключи!“ Убеден съм, Атанас беше много техничен, много силен, с много опит и не на последно място с много добър характер, и много добър човек. Въжетата бяха лоши, стари, през цялото време трябваше да избираш правилното въже. Ако избереш грешното въже, хлъзгаш се и приключваш“, разказа алпинистът пред Bulgaria ON AIR.

„Попитах шерпа, какво се е случило и той ми каза: Не знам, може би не се е подсигурил, може би някое въже се е скъсало или не е продължило към следващото. Чувствам се много зле за Атанас. Наистина, от сърце, Атанас беше моят най-добър приятел. Защото той беше невероятен човек, много добър човек“, Антониос Сикарис.

Бащата на Мартин Смоленски – Огнян, бе любезен да отговори на въпросите на колегите от „Тема Спорт“ относно интереса към младока, мечтите в семейството и колко трудно е да запазят таланта здраво стъпил на земята.

„Вече 10 години в нашето семейство живеем в преследване на една мечта. Ние всички сме огромни привърженици на ЦСКА и за нас е страхотно щастие да виждаме Мартин с екип на любимия отбор. Като всички родители и ние сме преминали през трудни моменти, през лишения, но винаги сме били до него и сме го подкрепяли в стремежа му да стане голям футболист и да носи с гордост фланелката на любимия отбор.

В един момент, когато започна да се говори за него, се бях хванал за главата. Получих десетки оферти, предложения за оторизации от всякакви мениджъри, агенции, отбори. Ние бяхме наясно, че трябва да го задържим здраво стъпил на земята и да не се подаваме на всички изкушения.

Именно затова съм благодарен, че г-н Ганчев и останалите шефове в ЦСКА му предложиха през юни миналата година професионален договор, който определено даде спокойствие. Сега всички знаят, че Мартин е обвързан с клуба, и ако имат въпрос и предложения, могат да се обърнат към ръководството.

По молове не ходи, дискотеки не го влекат, но дори на Бъдни вечер трябваше да го чакаме да се прибере от игрището, за да седнем на масата“.

Акцията по защита на Христина Бобокова продължава с пълна пара. След като Христо Иванов се опита да обвини друга жена, че е заснела незаконни кадри от дома на министър-председателя, днес Иво Прокопиев включи още инструменти в кампанията по разсейване на съмненията.

„Дневник” публикува забележителен журналистически труд тази сутрин – интервю със сочената за Мата Хари. В него тя е представена като истински меценат и изкуствовед, почти светица.

„Христина Бобокова е изкуствовед, организатор на много културни и арт проекти, дългогодишен мениджър на фестивал за съвременно изкуство „Процес-Пространство“…, гласи щедрото описание на „Дневник“.

Медията съобщава още, че те се е прочула покрай проверките около съпруга ѝ и брат му. Сайтът подчертава, че интервюто е взето на 4 февруари, но не се обосновават защо е трябвало да забавят публикацията цяла седмица.

С по няколко думи Бобокова отговаря на въпроси дали е свързана със снимките на Борисов.

„Не. Боя се, че не задавате въпроса на правилния човек. … Всички в България познават Бойко Борисов. … Несъмнено това е част от цялостната атака срещу моето семейство и бизнеса на съпруга ми и брат му. Както вече казах, оставаме с усещането, че някой се опитва да им пришие чужда вина. Нещо такова се случва и тук. … Никой до момента не ме е търсил за отговор. Не мисля, че трябва да отговарям на тиражирани внушения по жълти сайтове по тема, в която не се припознавам като участник“, заявява Бобокова.

Самите „Дневник“ пък признават, че са чакали заветното интервю още „през есента на миналата година“.

„Все още не мога да си обясня случващото се. Всичко изглежда като една целенасочена атака, в която се търси изкупителна жертва, на която да се пришие някаква вина, за да се удовлетворят нечии амбициозни интереси“, казва Бококова по повод мъжа ѝ и брат му, които са изкарани репресирани бизнесмени.

Братята Бобокови са основни обвиняеми по дело за внасяне в страната ни на 16,7 тона италиански отпадъци, сред които 7,7 тона – опасни. Трима от групата им вече се признаха за виновни, а доказателствата по делото са 546 тома.

Бизнесменът от Перник Славчо Захаринов стана публично известен през февруари 2001 г., когато беше отвлечен в една зимна нощ пред дома си. Той бе похитен от група на молдовеца Степан Рибаков, който пък беше застрелян в София две години по-късно и точно 18 часа след убийството на президента на „Мултигруп“ Илия Павлов. Отвличането на Славчо Захаринов е единственото в българската криминална история, при което до 20-ия ден близките не получават никаква информация от похитителите.

По-късно бандитите обявиха, че държат в плен бизнесмена, и поискаха за живота му 500 хиляди долара. Славчо Захаринов е и единственият, който успява да излезе на свобода, без да плати и стотинка за живота си. Той се прибра при близките си след мъчителни 39 денонощия в плен, прекарани в няколко тайни квартири, финалната от които се оказа в жилищна кооперация в Пазарджик. Както обичайно се случва в България, пернишкият бизнесмен не получи адекватно правосъдие за бруталните премеждия, през които премина.

Похитителите му сключиха споразумение с прокуратурата и му се извиниха лично в съдебната зала. С това случаят бе затворен. Същата банда обаче нае част от Наглите за следващото си отвличане, за да им покаже как се случва този бизнес. И така в следващите 2 години и 7 месеца новата наказателна група похити общо 13 души и уби двама, поиска откупи от общо 40 милиона евро, за да получи реално малко повече от 3 милиона.

Днес, 20 години след тези драматични събития, Славчо Захаринов ни потърси, за да разкаже за новите си сблъсъци с българското правосъдие и защо има случаи, при които, когато ти откраднат колата, най-добре е да си я намериш сам и въобще да не се обаждаш в полицията, за да не си навличаш допълнителни неприятности.

На 3 януари оставихме колата на жена ми „Киа Спортидж“ за ремонт в един сервиз в Перник. И на 10 януари около 12 часа на обяд монтьорът ми звъни по телефона и казва, че колата е открадната. Запалили я, за да я изкарат от сервиза и да я пробват, като я покарат малко, и докато затваряли вратата на гаража, крадец скочил вътре и изчезнал с колата.

Монтьорът я е оставил със запален двигател и ключ на таблото. Жена ми се обади веднага на телефон 112. От сервиза също се бяха обадили на полицията, за да обявят кражбата. А аз се обадих на сина ми, тъй като колата има вграден джипиес, да проверим дали можем да видим къде се намира в момента.

След 15 минути той ми звънна, за да ми каже, че е намерил колата. Според джипиеса се намирала в района на близкото село Мърчаево. Спряна на място. Не била в движение. Не помня вече, но ми каза дори и улицата, на която се намира.

Близо до гробищата на селото беше

Веднага уведомихме полицията, че сме я засекли по джипиеса, а аз изпратих наш служител да отиде до Мърчаево и да потърси колата. Той я е намерил, но не спрял при нея, а се отдалечил и започнал да я наблюдава от разстояние, за да види какво ще се случи, дали няма някой да отиде при нея и да я подкара. По някое време видял по улицата да минава един известен пернишки

автокрадец, на когото прякорът

е Бръмчо

Той огледал колата, но не се качил вътре. Сигурно нещо се е усъмнил и е заминал за някъде. През това време моят служител го заснел с телефона си.

Полицията пристигна на мястото при откраднатата ни кола след около час – в 13 часа. Може и малко по-рано да е било, но нали знаете в такива моменти, когато чакаме нещо да се случи и да ни се помогне, за нас действието се развива винаги доста бавно. 5-6 полицейски патрулки пристигнали на мястото в Мърчаево. Дошли

експерти да търсят следи вътре. Докарали и кучета

да душат. Дознател също е бил на мястото. И жена ми тръгна веднага към Мърчаево, за да даде обяснения по случая. До 17-18 часа полицаи, дознатели на място са събирали доказателства, оглед на колата. Накрая, когато приключили, жена ми попитала дали вече можем да си вземем джипа, но й казали, че той е веществено доказателство и ще бъде прибран за съхранение в Шесто РПУ в София, защото Мърчаево се води в района на столицата.

Минаха десетина дни след намирането на колата и се обадих на дознателката в Перник, за да я питам какво става – ще си я получим ли скоро? Защото аз съм тежко болен и автомобилът ни е наистина много необходим във всекидневието.

Дознателката ми каза, че тя не може да я освободи.

Питах я дали да се обадя на прокурорката и да поговоря с нея какво може да се направи. Тя ми каза: По-добре

не се обаждай, защото може да стане по-лошо

Тогава натоварих и нашата адвокатка да се занимава със случая. Тя написа вече писмо до Районната прокуратура в София, но минават 20 дни и нямаме абсолютно никакъв отговор. За последно направи проверка на 8 февруари, но все още нямаше никакъв резултат.

Чудя се за какво им е да я държат там тази кола? Нали вече й направиха няколко часа оглед, търсиха всякакви следи вътре. Защо трябва да стои пред районното? Те дори и някакъв експеримент не могат да проведат с нея. Единият ключ от колата е в крадците, а другият – у нас. Започвам да си мисля –

правилно ли постъпихме, като въобще се обадихме

на полицията за кражбата и че сме я намерили? Ние реално им дадохме цялата информация – къде се намира автомобилът, дадохме им данни и снимка дори на крадеца и колата, с която е минал покрай нашата кола.

Аз дори предполагах, че те няма да отидат директно там с 5-6 патрулки. Мислех, че ще поставят таен пост, който да наблюдава отстрани, и когато крадецът дойде, за да премести откраднатия ни джип, ще го арестуват на място. Той най-вероятно е оставил колата ни там за няколко часа, докато мине патакламата, и когато се успокоят нещата, е щял да я премести на друго място.

Но тези неща – как действат крадците, какви са им навиците и действията, би трябвало най-добре да ги знае полицията. Те обаче изненадващо

не направиха опит

да хванат крадеца,

а направо се изсипаха при колата, която ние им посочихме къде се намира. А сега не ни я връщат. Затова не съм сигурен, че въобще трябваше да им звъним. Ако сами бяхме отишли и си я бяхме прибрали, сега нямаше да ги има тези безсмислени главоболия.

Знам, че от този проблем с безсмислено задържани веществени доказателства, от години страдат много българи заради стари и неадекватни закони и бездушни държавни служители. И в моя случай не става въпрос за някаква глезотия. Аз съвсем сериозно имам проблем със здравето и колата ни е необходима. От 7 години страдам от тежко автоимунно заболяване, което много силно отслабва мускулите по цялото ми тяло. Много трудно дишам самостоятелно. За движение да не говорим. Но на кого му пука за нашите проблеми…

Най-отчайващ за мен обаче е изводът, който си правя – че

за 20 г. правосъдието в България не е мръднало и сантиметър напред

Знаете, че аз бях отвлечен. Сега, на 6 февруари, се навършиха точно 20 години от инцидента. След дълъг плен ме освободиха и по-късно заловиха похитителите. И знаете ли какво им се случи? Дадоха им точно 3 дни затвор. Защото присъдата им отговаряше на времето, изкарано в ареста. И трябваше да излежат в затвора точно три дни. Аз не получих никакво правосъдие.

А лошото е, че като гледам тази глупава история с колата, която не искат да ни върнат, след като реално ние им я намерихме, си мисля, че за българското правосъдие няма никаква надежда и днес – 20 години по-късно в XXI век.

На 5-ти февруари малко след 13:00 часа българско време в родните медии бе публикувана новината, че безжизненото тяло на Атанас Скатов е открито. От тогава насам за тази трагедия се изписа какво ли не. От мнения на специалисти, през обвинения към шерпите, до изказвания на роднини на алпиниста и неговия мениджър Мария Илиева.

Днес от нейни думи стана ясно, че условията осигурявани от организаторите са били крайно недостатъчни, за да гарантират сигурност на всички участници в зимното изкачване на връх К2. Тя спомена, че Скатов и колегите му са били принудени да правят въжета от дрехите си. Факт, който изглежда безумен, но в момент на отчаяние и борба за живот всичко е разрешено. Друг е въпроса, кой и как е разрешил да се достигне до там.

Въпрос, който трябва да бъде разнищен докрай, защото смъртта на Атанас Скатов не трябва да е напразна. Тя трябва да послужи за направата на такива промени, че подобни случаи да бъдат предотвратени.

Този материал обаче е за друго. Той е за завещанието, което Атанас ни остави. Завещание, което не е материално, а духовно и не е само за неговите роднини, а за всички нас. С постъпките и постиженията си Скатов доказа едно. Няма невъзможни неща. Намисляш си цел, работиш за нея и даваш всичко, което имаш и умееш, за да успееш. Девиз, който, ако спазваме, всички ще бъдем по-успешни и смирени.

Екипът на 7 дни България изказва най-искрени съболезнования на семейството и приятелите на Атанас Скатов.