Борислав Цеков: Парламентът все повече прилича на вмирисана на яхния крайпътна кръчма

На 2 май 2007 г. писах в статия в един от водещите национални вестници, че „обществото ни е серопозитивно“ и че ако по хората ходи СПИН, то обществата се заразяват със СПОМ – синдром на придобитата обществена малоценност. В тази позиция с немалка доза маниерност твърдях, че в поразеното от СПОМ общество политиката е профанизирана, политиците са марионетки на олигархията, а властта е предмет на търговия на дребно от страна на редовия избирател, който иска банкнота, за да отиде до изборната урна, и на едро с пазаруването на партийни и медийни съвести. Подобни оценки, които тогава звучаха твърде остро, а според някои бяха и хиперболизирани, за днешна България поне на мен ми изглеждат щадящи и даже прекалено дипломатични. Петнайсет години след тези редове развалата изглежда повсеместна.

Промяна? Компетентност? Почтеност? Антикорупция? Реална съдебна реформа? Премахване на олигархичния модел? Възраждане на парламентаризма? Край на „калинките“ B администрацията? Не. Нула. Нищо от тези обещания на днешните управляващи не се случи и няма потенциал да се случи. Вместо това те безцеремонно ни показват среден пръст и явно това е всичко, на което са способни във властта. Гордо самоопределящи си като „А-отбора на България“, управляващите показаха и доказаха на дело, че капацитетът им едва стига за резервната скамейка в някое аматьорско селско отборче.

„Избрани“ с машините за гласуване, изобретени, за да осигуряват дежурното преизбиране на Мадуро във Венецуела, и ударили историческото дъно на избирателната активност, върху държавноТО кормило се накачулиха четири партийни котерии, изразяващи интересите на нищожна част от обществото. Котерии, които нямат нищо общо помежду си, освен неистовата жажда за власт, а някои – и за грабеж. Комунисти се прегърнаха с антикомунисти, патриоти – с космополити, русофили – с русофоби и НАТО-вци с анти-НАТО-вци. Всяка – котерия огради плячкосаната част от държавната софра и започна да консумира настървено държавните ресурси. Шуробаджанащината и клиентелизмът са в небивал цъфтеж. Държавният дълг расте към небесата ежедневно. Застоят и упадъкът са повсеместни и незапомнени от времената на злощастния БСП-лидер и премиер Жан Виденов. Държавността загнива, а Парламентът все повече прилича на вмирисана на стара яхния крайпътна кръчма, в която няколко шумни компании от квартални пияндета се наливат с пърцуца, псуват и от време на време се сбиват. После стават, поотупват си дрехите и показват по един среден пръст на околните. Това е парламентаризмът на „промяната“.

Не се чудете как е възможно председателят на парламентарната комисия по културата (Тошко Йорданов) и заместник-председателят на парламентарната комисия по образованието (Ицо Хазарта) да показват публично среден пръст – единият – на коалиционен съвет, а другият – в пленарната зала. Чудете се на онези, които са избрали тях и подобните им в Парламента. Все едно, вместо при лекар, да идеш да си правиш операция при някой арматурист. Утре може и Митьо Пищова да изберат за депутат – идеален е за „шефче“ на Народното събрание, пък и не е бил във властта, нали? Ще си паснат ценностно с Тошко и Ицо Хазарта.

Но да оставим сарказма настрана. Тревогата е, че България бавно, но сигурно губи не само посока губи и обществена, а ако щете – и интелектуална тяга. Преди повече от година въведох в българската публичност понятието „африканизация на българската политика“. Трибализмът, т.е. племенното мислене, са в основата на всяка примитивна политическа култура. Светът е умален до размерите на племето, всички, които са вън от племето, са врагове от други светове. Врагът трябва да бъде подчиняван и унижаван, а териториите му – опустошавани. Господства правото на силата, а не силата на правото. Няма дискусия, а крясък. Режат се крайници, а не се сблъскват каузи и идеи. И всичко е лично – как единият вожд погледнал накриво, пък другият бил бесен. Политиката е сведена до междуличностна битка за контрол над власт и ресурси. Това е африкански тип политика.

Сега, през месец юни 2022 г., с тъга констатирам, че процесът на африканизация на българската политика навлиза в своята зряла фаза. Изглежда наистина е било симптоматично нелепото изказване на Кирил Петков преди време, че Руанда е модел за борба с корупцията. Една африканска държава, в която репресивното управление цензурира, отвлича и дори убива всеки неудобен и нарича това „антикорупционна“ политика. Стълкновенията миналата седмица в Парламента са само най-повърхностен белег на африканизацията. На дълбочинна ерозия е подложена демократичната конституционна държавност.

Появяват се все нови и нови свидетелства, че властта се стреми да изгради машина за репресии, с които да компенсира липсата на обществено доверие, а в по-общ план – и на социалната база за миш-маш коалицията, която скърпи настоящето правителство. Кроят се паралелни институции и механизми, чрез които управляващите да заобикалят независимите съд и прокуратура, поне докато успеят да сложат свои марионетни съдии и прокурори. Припомням, че министър-председателят Кирил Петков в прав текст заяви още в самото начало: „нашата роля е да сложим хора в прокуратурата, в КПКОНПИ“. Техни хора, за да играят по тяхната партийна свирка, а не за да работят за законност и справедливост. Всяка автокрация започва именно така – с подмяна и обезсилване на институциите, призвани иначе да пазят правния ред и правата на гражданите.

Вариантите за някакво противоконституционно мракобесие, наречено „български Магнитски“, или за разследващи и обвинителни функции на КПКОНПИ, са нищо повече от стъпка към подмяна на демокрацията с автокрация. КаквиТО И „антикорупционни“ маски да слагат на това безобразие.

Но да се върнем отново на Парламента, защото непосредственият повод за тези редове е именно средният пръст, който показа депутатът Ицо Хазарта в пленарната зала. Това 47-мо поред Народно събрание е илюстрация какъв не трябва да бъде българският парламентаризъм. Законодателната дейност е неефективна, липсва каквато и да е законодателна стратегия. Работи се като в клип от Тикток – конюнктурно, накъсано и без особен смисъл. Безкрайните „изслушвания“, които се организират непрекъснато в това Народно събрание, показват недостатъчно разбиране на същността и целите на парламентарния контрол, като основна конституционна функция на Парламента. Защото не е въпросът едни министри да идват и да сричат скучни текстове, които често виждат за първи път на трибуната, а депутатите да се правят, че слушат и да се кипрят за телевизионните камери, за да ги види леля на село. Смисълът от парламентарния контрол, и в частност от такива изслушвания, е в последиците от тях. Тоест, има ли конкретни законодателни или административни мерки, които се предприемат в резултат от този контрол. Иначе си остава едно безполезно и невинаги обосновано депутатско Любопитство.

По-страшното обаче е, че изглежда всичко гореописано не е продукт просто на остър дефицит на политическа култура и управленска компетентност. Изглежда дефицитът е на интелигентност. Неслучайно решетките и неприличният жест се превръщат в символ на (поредната) фалшива „промяна“.

Д-р Борислав Цеков, Център за нова Европа