Легендата Валерия Велева: Тричат Вежди, не виждат Минчев. Детето на Промяната. Глупак, ама техен

Да, тричането беше неизбежно. В мига, в който чух думите на Вежди Рашидов, казани на неизключен микрофон по време на почивката на парламентарното заседание, което сведе “интимната връзка” до 60 дни, си представих тайфуна, който се завихря около него.

Думите бяха груби, нетактични, обидни, ужасни за всяка жертва на насилие. Но бяха верни за ситуацията в парламента към онзи миг.

Езикът беше непремерен, но Вежди изрече истината – че ние имаме законодателство, което не се прилага, и че не можем да изведем пред скоби Закона за домашното насилие пред насилието изобщо – по пътищата, в училище, в кръчмата, в парламента дори. Децата ни растат в ужасяваща среда на агресия, потъпкани морални норми и първични нрави. Убийци се разхождат на свобода с „благословията“ на МВР, съд и прокуратура. Писаните наказания растат, почернените майки – все повече, гневът на улицата все по-голям, обществото все по-объркано, а институциите – все по-безсилни. И точно там, откъдето очакваме Възмездие, овластените дават пример като газят Конституцията, продават законите, а езикът на омразата се е настанил в полето на аргументите.

Историята познава много примери на мигове, в които изречената истина звучи като кощунство за тези, които я чуват, макар и да я осъзнават. Ето това се случи и с Вежди.

Конюнктурата потъпка просветлението.

Политкоректността смаза разума.

И вкара Вежди в ужасното менгеме на отрицанието.

Сигурна съм, че повечето депутати в парламента мислят като Вежди. Но нямат първичната искреност на Вежди.

Те много добре знаят, че Вежди нито е насилник, нито защитава насилието.

Но за разлика от мнозина, той има вътрешната свобода да изрече това, което мисли, без да се съобразявя пред кого и къде го е казал.

И за което цял живот си е плащал.

Спомняте ли си онзи миг от предишния парламент, когато депутатите станаха на крака, за да го аплодират за прочувствените му слова, а на следващия ден същите лицемери го обругаха? Бил фасада, бил мултак, пил и ял с олигарси, бил миналото, статуквото, носил петната на прехода…
Мрежата се напълни с обиди и заклинания, усърдно подклаждани от определени кръгове, присвоили си правото да бъдат обществените съдници.

Сега е същото. Тричат Вежди, но не виждат Никола Минчев, който се смее на думите му. И забравят, че хилещият се Минчев се прослави като парламентарен шеф с железните решетки на българския парламент, сложени заради страха му от народната любов. Той, детето на промяната! С оковите на парламентаризма… Но не му скочиха. Глупак, ама техен!

А Вежди не им влиза в калъпа. Той е неуправляем, бунтар, който винаги може да изригне, да излезе от правата линия.

Не за първи път Вежди е понасял удари. Заради пиперливия си език, заради емоционални изблици, заради грешни решения и “неправилни” приятели.

Така е с творците. Те не влизат в обикновената човешка рамка.

И си носят кръста. Да ги сочат, да ги хулят, да хвърлят в краката им камъни онези, които се смятат за “непогрешими”.

Но в историята остават “грешните” гении, а не еднодневките праведници.

Във времената на повсеместна лъжа, да казваш истината е екстремизъм, казва Оруел. Защото колкото повече едно общество се отклонява от истината, толкова повече ще мрази тези, които я провъзгласяват.

“Изправени сме пред дилемата: какво да приемем – Лъжата с всичките ѝ благинки или Истината с трънения венец?”, написа Нешка Робева.

Истината за повсеместното насилие, което не влиза в смехотворния закон, който депутатите приеха на бегом, или Лъжата, че написаните текстове ще бъдат превенция срещу настъплението на насилниците. Истината, че 30 години медии и политици отгледаха чалга-простащината и наложиха мутро-културата. Или Лъжата, че с глуповати и правно неиздържани термини ще бъдат изкоренени пороците на едно общество, което е приело агресията, омразата, измамата и бабаитлъка като норма на поведение.

Вежди каза именно това макар и с непристоен език.

Бръкна там, където вони, и от където политкоректните отвръщат нос. И у нас, и в Америка, където проблемите с насилието са в далеч по-мащабни граници. И от където примерите за насилие се разпростират като Ковид-зараза по цял свят.

И ако наистина едно Посолство е в основата на партийното тричане на Вежди, ако политическите му съратници са захвърлили в прахта това, което той е направил за тях и за България, ако са забравили славата, която носи името Vejdi, значи бесовете са ни завладяли безвъзвратно, а обезумяването е непоправимо!

Защото днес е Вежди, утре ще е друг.

Улицата винаги е ненаситна за мъст. Защото болката е непоносима…

Но това няма да доведе до Справедливост.

Ще даде воля на безличията да се справят с Личностите.

А без Личности няма нация.

Вежди Рашидов се извини за думите си, напусна партийните постове, излезе от комисията по култура.

Трябва да напусне и парламента. Веднага! Друг ход няма. Такава е играта. Честта и публичното поведение го изискват.

Ще понесе наказанието си.

Но дали това ще успокои нечии съвести? Или ще уталожи страстите…

Ще бъде изкупителната жерта на едно общество, капитулирало пред беззаконието.

Публикувано в Епицентър.бг 08.09.2023 01 часа

(П. П. Осем часа след публикуването на този текст Вежди Рашидов взе своето решение: „Във връзка със създалата се ситуация подавам оставка като народен представител в 49-тото Народно събрание, напускам партия ГЕРБ и политиката“.)