Шампионката Ивет за Алексей Петров: Всички ги беше страх от него! За мен беше като втори баща

Ивет Горанова продължава да пише историята на българското карате. През този сезон отново показа своята класа въпреки неприятностите с контузии и убийството на председателя на федерацията Алексей Петров. Пред youtube канала „Спорната джунгла“ и „България Днес“ Ивет разкрива как й се е отразила загубата на бизнесмена.

– Ивет, Алексей Петров дълги години беше президент на федерацията и ви помагаше. Как приехте случилото се с него?

– Отрази ми се много! С Алексей Петров бяхме много близки. Разчитах на него за много неща. Когато му се обадех, винаги ми е вдигал телефона. Изслушвал ме е. Каквото съм поискала, всичко съм получила. Той първи повярва в мен и Йована (б.а. – новия й треньор). Не се и замисли да я приеме в нашия отбор. Да я направи треньор. Дори искаше Йована да води целия български отбор. Когато ми се обадиха, че е убит, бях в залата. Тъкмо започвах тренировка. В този момент тя приключи. Първо не повярвах, че е истина. Искаше ми се да не е вярно и да е фалшива новина. Първата ми работа беше да вляза да видя преди колко време е бил на линия. След това влязох веднага в социалните мрежи да проверя дали има статии по въпроса. След три минути започнаха да излизат. За мен беше изключително голям шок. Пет дни не съм тренирала. Опитвах се, влизах в залата, но просто главата ми не беше свързана с тялото. Усещах, че ако продължа да тренирам, мога да се контузя. Трябваше ми време. Имаше много стрес покрай тази ситуация. Всички изпаднаха в паника какво ще се случи сега. Никой не знаеше какво да прави. Изгубих една опора. Алексей Петров ми беше като втори баща. Така го чувствах. Когато загубиш близък човек, няма как да не го преживееш тежко. Все още ми липсва. Усеща се, че го няма. В главата единственото, което ми помагаше, беше да го направя заради него.

Той много искаше да станем световни шампионки. Това ни беше основната цел през цялата година. Бяхме тръгнали много неща да правим с него. Имахме планове. Искахме да направим България център на каратето. Това щеше да се случи. Въпрос на време беше. Всичко приключи, разбира се. Той беше човекът, който можеше да върне каратето в олимпийската програма. Работеше в тази насока много сериозно. Водеше много сериозни разговори. Всички в световната федерация му имаха респекта и уважението. Затова посветих медала си на него. Той е в основата му, макар и да не е златен. Чувствам се добре, че го направих. Знам, че съм направила нещо за него. Това, което ме успокоява най-много, е, че съм го направила щастлив със спечелването на олимпийската титла.

– Помните ли някакъв съвет, мотивация от него за световното?

– Никога не се е месил в моята подготовка или тренировки. Давал ми е напътствия преди относно партньори, с кого да тренирам, къде. През 2021-ва след олимпиадата отидохме на балканско първенство. Той беше с нас. Загубих на финала от туркиня. Бях много ядосана. Алексей ми каза: „И какво става, като загуби финала? Нещо промени ли се? Какво толкова!“. Приемаше загубите доста нормално. Не е да ме овиква, не ме е упреквал. Напротив, обратното. Показваше ми, че нищо сериозно не се е случило. Следващия път ще съм първа. Това ми помагаше в състезанията след това.

– Помните ли първия път, когато Алексей Петров повярва във вас и ви каза, че може да стигнете до върха?

– Той никога няма да ти каже такива неща. Не е от тези хора. Вярата му в мен се виждаше, усещаше се. Никога не е бил по приказките, а по действията. Когато бях по-малка, нямах толкова директна комуникация с него. В последно време винаги ме е питал от какво имам нужда. Най-често беше: „Има ли нещо, което ти липсва, което ти пречи?“. По този начин се е включвал в моята подготовка и кариера. Директно да ми обяснява, да ме мотивира – не.

– Случвало ли ви се е да обяснявате колко прави за каратето, а другите да ви казват: „Е, да, ама той е еди-какъв си…“?

– Да, случвало ми се е. Не всички го харесваха. Всички му имаха голям страх. Дори някои се плашеха да разговарят с него. Не мисля, че е имало човек, който да не се респектира от Алексей Петров. Да, и аз съм се респектирала, но можех да водя нормални разговори с него. Никога не ме е обиждал, не ми се е карал. Мисля, че е било така, защото е виждал нещо в мен. А и аз съм давала всичко от себе си винаги в работата, която правя. Никога не ми е правил големи комплименти, да ме вдига в небесата. Може би на други хора го е споделял. Чувала съм хубави коментари за мен от него. Не ми е влияло това, че други хора говорят лошо за него. Аз го познавах като добър човек, който е правил всичко за каратето. И то от сърцето си. Не го е правел заради парите или нещо друго. Правил го е, защото каратето му беше слабото място. Мен другите неща не ме интересуват извън каратето. Така че хората да си говорят каквото искат. Останала съм с добро мнение за него. Така ще е винаги.

– Вие ще влезете и в ролята на Алексей Петров като част от ръководството на федерацията. Член сте на управителния съвет. Какво следва оттук насетне?

– Г-н Петров още февруари ме предложи като член на управителния съвет. Тогава бях малко против. Не исках да бъда част от УС. Не бях готова за това. Бях вътре и тогава, но не са взимали някакви решения. Неговата дума тежеше. Каквото той кажеше, това се случва. Сега дори се предложи да имам място в УС до края на моя живот. За мен това беше доста изненадващо. Зарадвах се, разбира се. Означава, че ме ценят в тази федерация. Сега съм много ОК да бъда част от УС. Вече имам голям опит не само като състезател, но и като познания как функционира една федерация. Мога да помогна. Освен това съм на мнение, че трябва да работят повече млади хора. Трябва да сме в крак с промените, а не да изоставаме. Искам да помогна да не съм само аз тази с големите успехи. Искам в националния отбор да има едни поне 10 човека, които взимат медали от световни и европейски първенства. Да сме име в световното карате.