Завещанието на Милен Цветков
Виктор Кирилов25.04.2020
„Завещанието на Милен Цветков“ – Всичко това, за което той се бореше, а именно спазване на правилата и винаги само и единствено казване на истината. Ей това е завещанието на Милен към всички нас.
Прочетете този материал на колегите от „Капитал“, заглавието, което те са сложили е „Милен Цветков – Учителят на слепите“, различава се от нашето, но завета от първите редове и нашето заглавие се препокриват на 100%.
Известният телевизионен водещ Милен Цветков загина при ужасяваща катастрофа в столицата на Великден. Дрогиран младеж с тежко Ауди Q7 помете спрялата му на червен светофар кола на кръстовище в София. Милен беше неподражаем журналист, който отстояваше позициите и принципите си – хората, гостували в предаванията му, са усещали това върху себе си.
Точно по тези причини той често беше свалян от екран или сам си тръгваше от него, защото задаваше точните въпроси, които обикновено са неудобни. Във време, в което все повече журналисти приличат на мисирки, подобни хора са най-неудобни. Но Милен не го уби това, че беше оставен без работа. Точно обратното – това беше най-ценното в неговия характер – целенасочено упорство да не прави компромиси с принципите на журналистиката, без да се огъва пред началници или собственици на медии. Уби го това, срещу което се бореше – неспазването на законите и правилата в едно разюздано общество.
Помолихме двама от близките му приятели да разкажат за другия Милен Цветков – тази негова страна, която беше невидима за зрителите.
Иво Тодоров – Приятел и дългогодишен главен редактор на предаването „Часът на Милен Цветков“
„Защо“ е въпросът, който върви след всяка нелепа смърт. А след нас остават спомените. Много спомени. Беше есента на 1990, тогава се явих на първия по рода си конкурс за репортери на студентското предаване „Ку-ку“, което бързо нашумя в първите месеци след падането на комунистическия режим. Беше сериозен конкурс в три кръга, тогава за пръв път у нас правихме тест за интелигентност. Имаше стотици кандидати. Аз стигнах до финала – събеседване с хората от екипа. Взеха 14 човека. И там се запознах с Милен. Останах в предаването само няколко месеца, понеже все още бях студент и ми предстоеше завършване и пишех дипломната си работа.
През лятото на 1992 ми звънна едно от момчетата от предаването. Тогава нямаше мобилни телефони, търсехме се само вечер вкъщи на домашните – беше срещнал Милен и той му казал, че в новините на БНТ търсят мъже репортери, да му се обадим. Така започна моята същинска работа в телевизията, на 4 юли 1992 – тогава стартира Екип „Уикенд“ по БНТ – Милен и Вяра Анкова водеха първите новини по Канал 1 по двойки в събота и неделя. Продуцент беше Алис Крайчева. А аз, Петър Волгин и още няколко човека – репортери. Не знам как стана, но някак се сближихме, по цял ден в телевизията, вечер на гости. Той винаги обичаше големите компании.
У тях постоянно имаше гости. По онова време живееше под наем в едно таванско помещение на „Драган Цанков“, точно срещу Борисовата градина. Имаше огромна тераса. И на тази тераса всяка вечер гледахме небето и дърветата. И много разговори, смях… Имаше само един матрак вътре и доста домакински съдове – обичаше да прави големи салати за гостите и всички сядахме около масата. После гледахме филми – на касети, много обичаше да гледа по два-три филма на вечер. Аз винаги заспивах и по някое време ме сръчкваха: „Филмът свърши, ставай.“ По онова време там идваха различни хора – от тогавашната редакция на в. „24 часа“, от телевизията, артисти, кинаджии. Харесваше му да е заобиколен от големи компании.
Така беше и по-късно в работата му. През 2004 за няколко месеца по „Нова“ се излъчваше първообразът на „Часът…“ – „60 минути с Милен Цветков“, снимаше се в студиото на НАТФИЗ два часа преди излъчването. Беше седмично предаване. А бяхме петима редактори. Харесваше да чува различни мнения, различни гледни точки и накрая сам да реши какво и как да направим. След това и в „Часът“ – винаги екипът на предаването беше поне още 5-6 човека освен него. Взимахме и много стажанти, в малката стая тогава в „Дианабад“ беше пълно. Харесваше да е заобиколен от млади хора, от момчета и момичета, които бяха учили в чужбина, които му разказваха какво е в Париж и в Лондон, какво са учили, какво са видели там, какви идеи имат за тук, какви теми предлагат за предаванията… Винаги имаше свежи попълнения. Много хора минаха пред екипите на „Часът…“ и съм убеден, че за всеки от нас това е съществен етап от професионалното и личностното ни развитие.
Бяхме заедно в много проекти – в „Часът…“, „Здравей, България“, „Биг брадър“ и „Стар академи“ по „Нова“, в съботно-неделните новини и „Екип 5“ по БНТ, в една друга малка телевизия. Водили сме заедно сутрешния блок на радио „Експрес“ – „Нищо лично“, правихме за малко и един от първите у нас проекти за интернет телевизия, когато и двамата бяхме останали без работа. Имаше новаторски идеи, които на мнозина тогава се струваха нереалистични, а днес вече са факт.
Повече от нелепо е да изгубиш живота си на празник, на светофар, в празен град. Внезапно. За няколко минути. Но каквото и да се говори и пише сега, няма никакво значение. Той вече не е тук. А ако има Съдба или Господ, той (те) може би не случайно избират някои от нас да тръгнат към Небето точно на празник…
Виолета Симеонова, приятел, бивш журналист и ПР
Милен беше красиво и неустоимо момче, което завършваше дефектология, когато се запознахме, и мислеше, че ще бъде учител на слепи. Мисля, че се срещнахме след края на студентската стачка на купон на куковците, Любен Дилов, Камен Воденичаров и пр. Каза ми, че работи в кафенето „Коко“ и след години дори ме заведе да видя къде той е правил кафета нощем на Попа. Тогава в неделя сутрин вече слагаше костюм (спонсорски, от предаването), вратовръзка и отиваше да се включва с ПТС за Бригита Чолакова, която боготвореше като журналистическа икона. Не го интересуваше въобще, че го одумват заради сътрудничеството с гранддамата, която по лични причини подкрепяше публично БСП. Нейният професионализъм го възхищаваше, а тя му беше своеобразен ментор.
За Милен журналистиката беше нещо важно, престижно, смислено, което го впечатляваше, влечеше, съблазняваше, адреналираше, поне тогава. Понеже идваше в новинарството отвън, в началото беше доста несигурен, не знаеше законите на занаята, нямаше още контакти и източници, как се събира информация и на кого да се обади. Учех/ме се в крачка, съвсем кратко време заедно за Екип 2 на „По света и у нас“ в телевизията, после отделно – аз се съсредоточих във вестникарството, а него камерата взе да го харесва все повече и повече.
Изглеждаше, че сме от различни страни на барикадата, а ние омаломощавахме нощите с разговори.
Милен имаше лична страна, която беше по-различна от публичната. Беше останал сирак рано и отраснал сам с баща си, повече от скромно и строго. В трудния му живот нямаше никакви луксове и излишества. Зад постоянно ироничната и саркастична броня имаше глад за нежност.
В личните отношения заядливостта отстъпваше на ранимост, усмивката беше по-горчива. Той наистина буташе стената с твърдата глава на обикновено момче от малко жилище в краен квартал, никаква поза не се крие зад това му изречение, това е истината, а донякъде и комплексът му. Беше между приятели витизчии, журналисти и напъпващи всенародни звезди, по улиците го познаваха и му се обръщаха с „Миленчо“, но чувствах, че „педагогиката“ му в университета го подръпва.
Може би заради това като „пораснал“ след това обичаше нощния живот: да седне някъде след вечерна емисия, баровете, клубовете, „Спартакус“, купоните. Милен беше ясен и харизматичен мъжкар, алфа, дори когато още не знаехме какво означава това (и идиотски го одумваха заради лоялните му мъжки приятелства). Без да е зашеметяващ физически, заради популярността, а и човешката му достъпност (никога не е имал звездомания, самоиронизираше се), жените му се хвърляха и той понякога се оказваше като дете в сладкарски магазин.
Той, струва ми се, живя много трудно и в десетилетието след това, но твърдо следваше собствените си необичайни избори. Вероятно заради своето собствено детство нежните отношения с децата му изглеждаха приоритет за него. Когато си прегледах сега чатовете с него през последните години, измежду всякакви възможни теми: кариери, политически трусове, медии, обществени скандали, се оказа, че сме си говорили основно за децата си. Закачаше ме за пътуванията ми по света и между редовете разбирах, че това му е дефицит…
Иначе, Милен всъщност напълно се реализира по специалността си – учител на слепи. Нали?
