Човекът Радко! Човекът Радио!

Бях го чувал само по радиото, преди да се запознаем – в радиото. Толкова цветен, че е грехота да го знаеш само от радиото. Толкова колоритен, че е грехота и да не си го слушал по радиото. Неговото не беше просто радио. Беше цветно радио – палитра от спорт и музика, оживяващи в картина.

Неслучайно само една буква прави разликата между Радко и Радио. Човекът Радко беше Човекът Радио.

Макар да беше олицетворение на спорт и радио в години, в които запалените деца можехме да слушаме най-вече от радиоефира какво се случва по мачове и големи спортни събития, докато ритаме топката край така наречения радиоприемник, а иначе – изтормозен от удари на същата тази топка касетофон, онова на Радослав Янкулов не беше радиоефир, беше радиоизкуство…

Но да прескочим години, за да се озовем в онова, нашето радио – “Спорт”, първото спортно в България. 3 март 2001 г. е много специален ден, повече от национален празник. И за мен, и за приятелите, които радиото и Радко събраха. Отбелязваме го всяка година. Заедно с Освобождението – и първия ефир на радио “Спорт”. И винаги чакаме важния момент – когато и Радко ще дойде, ще седне на масата и историите ще станат още по-цветни…

Всъщност се срещнахме, когато раждащото се спортно радио събираше отбор. Разбрах случайно от обява във Факултета по журналистика. Докато чувах колежка: “Това е за теб” и отговарях: “Така е”, вече вървях с приятели към националния стадион.

Познат глас, излизащ изпод все още непознат за мен мустак. Чух го, видях го. Не го познавах, но вече ми беше симпатичен. Е, докато не чух: “Конкурсът за спортни журналисти беше вчера, днес е конкурсът за рекламни агенти.”

Когато ме видя отново, май се изненада. Не, не бях нахлул в кабинета му, прикрит зад дима на пурата му. Смеех ли да вляза при директора.

Но помня срещата на терасата. Аз ли бях по-притеснен, той ли беше по-изненадан? “Господин Янкулов, явих се на конкурса за рекламни агенти и ме взеха. Но искам да съм спортен журналист и нищо друго! Ако след три месеца не съм ви убедил, че ставам, си тръгвам.”

Тънка усмивка се прокрадна под вече познатия ми мустак. Сякаш казваше 2 в 1: “Нямаш шанс, моето момче” и “Хъсът на този дихател ми харесва.” Кое ли беше? Потупа ме по рамото. “Ще видим!”

Не беше “не”. Не исках повече. Работех за каквото са ме взели. Учех за каквото исках. Висях до тъмно в стаичката с готините тонрежисьори. Една врата ме делеше от студиото. И един човек. Не човек, а директор!

Но скоро щях да разбера – той не е просто директор, а човек! Човек с усет. Хубавото на кабинета на Радко беше, че е близо – точно срещу стаята на рекламата, а най-хубавото – че вратата му винаги беше отворена за всеки. Попитах го може ли от утре да съм изцяло в спортната редакция, а като изтекат трите месеца, да ми каже дали ставам, или да ставам и да си заминавам. Пак видях онази усмивка под мустак: “Може”.

Броях. Минаха три месеца. И един ден, втори ден, трети… Събрах кураж, че може да говорим за последно, и отидох при него. “Господин Янкулов, да попитам – решихте ли дали ще ме вземете на работа като журналист, или да си ходя?”

“И ако си тръгнеш, какво ще правиш от утре“, попита ме той. “Ще се боря, докато не започна работа като спортен журналист”, казах, макар да не знаех как, кога, накъде. После чух: “Добре, тръгвай…” И изтръпнах. “…А утре ела пак. Може вече да си се преборил.”

Преди да ми съобщи, че ще ме назначи, ми каза още нещо: “Нали знаеш какво е работното време на спортния журналист? Работната седмица започва в събота и свършва другата събота!”

Това беше началото! После бързо ми показа, че наистина дава шанс, когато си струва. Избра предложението ми за име на основното предаване на радио “Спорт”.

А от онзи 11 септември 2001 г. реши, че вече мога да бъда и основен водещ… После изживяхме много заедно, трупахме спомени и приятелства. Учех се на новинарство, конкуренция и уважение. Крадях занаят.

Минаха години, смениха се времена, но когато и да се виждахме, в очите му се четеше гордост, че неговите момчета вървят уверено по пътя си.

Така, както и аз бях горд да напиша в “24 часа” два пъти през 8 години, че момичетата му Теди и Сани са го дарили с внучета, а месеци по-късно сияещият дядо Радко е извадил членски карти на любимата “Славия” с първите бебешки снимки на Яна и Матей.

Удовлетвореност е, когато видиш, че човекът, заради когото си тръгнал точно по този път, сега чете написани от теб редове, които карат онзи много познат мустак да попива сълзи от щастие!

Щастие е, когато учителят ти каже благодаря за нещо, което нямаше как да ти се удаде шанс да направиш без него!

Благодаря ти за вярата и щастието, Радко! А когато за 3 март се събираме с приятелите, с които ти ни срещна, централното място на масата винаги ще бъде свободно за теб! Защото винаги ще идваш!

Автор: Найден Тодоров