Валя Червеняшка: Сесилия Саркози ни казваше, че ще прерови пясъка на пустинята, но ние ще бъдем свободни

Още помня преживяното в Либия, но се държа и продължавам да работя и след пенсия, казва медицинската сестра от детското отделение на болницата в Бяла Слатина

Навършиха се 12 години от освобождаването на българските медици, които прекараха повече от 8 г. в либийски затвори. Медицинските сестри Валя Червеняшка, Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валентина Сиропуло и Снежана Димитрова заедно със съпруга на Кристияна – д-р Здравко Георгиев, и палестинският лекар Ашраф ал Хаджудж бяха арестувани в Бенгази на 9 февруари 1999 г. и останаха в либийските затвори общо 2755 дни.

През 2000 г. те бяха обвинени в умишлено причиняване на епидемия от СПИН в Бенгази – заразили умишлено над 400 деца, с цел дестабилизация на джамахирията.

През 2002 г. медиците бяха оправдани по обвинението в заговор срещу държавата, но междинна инстанция запази и продължи делото по останалите обвинения – умисъл, отровителство, употреба на алкохол и незаконни трансфери на валута.

През 2004 г. медицинските ни сестри и Ашраф получиха смъртни присъди чрез разстрел. Здравко Георгиев бе осъден само по леките обвинения.

Година по-късно Върховният съд на Либия отмени постановените смъртни присъди и върна делото за ново разглеждане.

През 2006 г. присъдите бяха препотвърдени от Апелативния съд, а на 11 юли 2007 г. окончателно потвърдени от Върховния съд. Седмица по-късно смъртните присъди на българките бяха заменени с доживотен затвор от Висшия съдебен съвет на Либия.

На 24 юли 2007 г. 5-те медицински сестри, д-р Здравко Георгиев и палестинецът Хаджудж – с вече българско гражданство, кацнаха на летище София със специален полет, след като продължилите няколко години преговори по тяхното освобождаване завършиха с посредничеството на ЕС, Франция и Катар.

Пет дни след ареста на българските медицински сестри – на 13 февруари 1999 г., в. “24 часа” съобщи от първата си страница: “Изчезват 23-ма наши медици в Либия”. Разгласяването, че в Бенгази става нещо ужасно, доведе до бързо освобождаване на 17 от задържаните. Но за останалите 6-има започна сага на мъчения, съд и над 8 г. в либийски затвор. Последваха преговори на 3 български правителства с либийския лидер Муамар Кадафи за освобождаването им.

Намираме Валя Червеняшка на работното място в детското отделение на болницата в Бяла Слатина след изкарана нощна смяна.

– Валя, всяка година по това време отбелязваме твоето и на колежките ти – медицински сестри, освобождаване от либийския затвор и завръщането ви в България. Либия завинаги беляза живота ти, сещаш ли се понякога за преживяното?

– Това не може да се забрави, нищо че минаха доста години. Сещам се, и то не само когато вие, журналистите, ни напомняте. (Смее се.) Спомням си и това, че през далечната 1997-а

заминах с

толкова надежди

за тази страна

и веднага

започнах работа в

детската болница

в Бенгази. Три месеца след моето заминаване за Либия, след като си оправи документите, дойде и съпругът ми Емил Узунов. Той си намери работа в строителството.

Заминахме с надеждата да спечелим достатъчно пари, за да можем да издържаме нашите две дъщери да следват висше образование. По това време те вече бяха кандидат-студентки, България пък беше в криза и трудно се намираше работа, камо ли добре платена.

– Казвала си, че отначало са ви приели много добре в либийската болница, но после нещата се объркали.

– Наистина приеха ни добрe, защото имаха голяма нужда от добре подготвени лекари и медицински сестри. В Бенгази работеха хора от няколко европейски и арабски държави, в болницата се говореше поне на 10-ина езика.

Но само след няколко месеца започнахме да усещаме напрежение в работата си.

От либийския персонал на болницата непрекъснато ни повтаряха да работим само с ръкавици, да внимаваме при процедурите. Не ни обясняваха много, но

бързо се разбра,

че има много

деца, заразени

със СПИН

Но ние си вършехме съвестно работата и не си спомням някоя медицинска сестра да е решила заради това да напусне.

– Кога се объркаха нещата?

– Приблизително една година след като бях започнала работа там. На всички ни дойде изневиделица, никой не подозираше какво ще се случи.

Един ден нахлуха униформени либийци с автомати и започнаха масови арести. Държаха се много грубо, ругаеха ни и задържаха над 20 сестри и няколко лекари – все чужденци. Вдигнаха ни през нощта и в закрити коли ни закараха направо в арестите на затвора в Триполи. Там разбрахме, че всички задържани сме обвинени, че сме заразили умишлено децата в болницата със СПИН чрез преливане на кръв.

Започна безумно разследване от страна на либийците, но после научихме, че

това е

предизвикало

голям отзвук в

Европа и в света

Много страни се намесиха веднага чрез дипломацията и правителствата си и техните хора бяха освободени, без да им предявят обвинение.  

Останахме само ние, българите – пет медицински сестри и един лекар. Към нашата група бе пришит и палестинският стажант Ашраф.

Само за нас тогава реално не се застъпи никой от нашата държава, а по-късно, когато все пак реагираха, ни убеждаваха да кротуваме, защото само чрез тиха дипломация можело да ни се помогне.

– Всъщност нашите управляващи тогава признаха за случая, след като съпругът ти Емил алармира най-напред в. “24 часа” в началото на 1999 г. Усетихте ли след това някаква промяна?

– Промяна е доста силно казано, но все пак

постепенно

дипломати и

пратеници от

България

започнаха да

контактуват със

следствието,

с нас понякога, сдобихме се и с адвокат за готвещия се показен процес.

Но това са вече известни отдавна на нашата общественост неща и не ми се иска да си ги припомням, защото всеки път изпитвам болка. С нас либийските ни охранители и разните разследващи се отнасяха изключително зле, бяха надъхани, че сме закоравели престъпници. Измъчваха ни жестоко, за да изтръгнат признания за нещо, което не сме си и помисляли да направим.

Най-много ни тежеше обаче, че не допускаха близките ни при нас. Емил с невероятна изобретателност успяваше понякога да се промъкне до ареста, няколко пъти и него го арестуваха, но той рискуваше и като казваше, че си е сложил главата в торбата, не се отказваше.

Накрая го изгониха от Либия, но той продължи да алармира за нас и в България.

– Когато се вдигна шум у нас и в Европа за вашето задържане, нелепото обвинение, а после и присъдите, в един момент се намеси Сейф ал Ислам, син на тогавашния лидер на Либия Муамар Кадафи. Тръбеше се, че прави всичко възможно да ви помогне. Успя ли?

– Много по-късно разбрахме, че Сейф ал Ислам е играл собствена роля, при това доста противоречива. Внушаваха ни, че той е повлиял за облекчаване на положението ни като задържани и после осъдени. Казваха, че желаел приемлив изход от кризата, но после се разбра, че

това е било

само маска,

която да прикрие

факта, че самият

той има вина

за заразяването на стотици деца със СПИН.

От високопоставен либийски дипломат години по-късно чух, че синът на Кадафи чрез поставена фирма е внасял кръвни продукти от Австрия и те са пласирани в Либия и Чад. Точно от тези кръвни продукти е избухнала епидемията в болницата в Бенгази.

– След произнесените ви смъртни присъди, намалени после на доживотни у нас и в ЕС, започна същинската битка за спасяването ви. За евентуалното намаляване на присъдите или за вашето помилване. Защото никой не вярваше, че медицински сестри ще заразяват умишлено деца, за които се грижат. Зад решетките в либийския затвор усетихте ли това?

– О, да! Информираха ни адвокатите, близките ни, които вече допуснаха да се видят с нас, много други хора. Най-голямата надежда, че ще се измъкнем от затвора, обаче ни вдъхнаха усилията на тогавашния президент на Франция Никола Саркози. Той притискаше Либия, но тежките преговори с Кадафи изнесе съпругата му Сесилия.  

Знам, че по-късно тя се разведе с бившия президент и сега носи фамилията Атиас, но

за мен и

колегите тя

винаги ще си

остане великата

госпожа Саркози

През 2007 г. тя ни посети няколко пъти в затвора да разговаря с нас. Видяхме в нея една твърде силна и упорита жена, когато ние бяхме най-отчаяни от положението си, вдъхваше ни увереност, че ще ни измъкне на всяка цена. Казвала ни е, че ще прерови пясъка на либийската пустиня, ако трябва, но ние ще бъдем свободни.

Наистина понякога не ми достигат думи да опиша всичко, каквото направи Сесилия Саркози. За да постигне освобождаването ни, тя бе издържала да преговаря с безумния диктатор Кадафи над 40 часа в палатката му в пустинята. И намери сили веднага след това да дойде при нас в затвора, да ни окуражи и да ни каже, че ни остават часове до свободата.

Беше много изтощена, направо изцедена след разговорите с Кадафи, но беше горда, че е успяла. Сподели ни, че преди да дойде в Либия, смятала Кадафи за умен държавник, но с нея той се държал арогантно и се пазарял за нас, сякаш сме добичета на пазара. Грозна работа!

– Кога усетихте, че сте наистина свободни? Когато се качихте със Сесилия Саркози на самолета за София, или чак когато кацнахте на родна земя?

– Сложни ни бяха тогава чувствата, докато летяхме със самолета. Пихме шампанско с госпожа Саркози за освобождаването си и се радвахме, но сърцата ни още бяха тревожни.

Либийците ни

пуснаха с

условие, че ще

доизлежим

присъдите си в

наш затвор

Още не знаехме какво действително ще се случи у нас.

На Нася близките дори не дойдоха на летището в София на 24 юли 2007 г., а я чакали в Сливен. Били убедени, че всички ще кацнем там и направо ще ни откарат в тамошния женски затвор. Всичките ми тревоги се изпариха и се почувствах свободна, когато при посрещането ни на летище София президентът Георги Първанов прочете указ, с който ни помилваше.

– След 8 г. по арести и затвори в Либия, след мъченията и издевателствата над вас как успя да се адаптираш във вече свободния си живот?

– Без да се изтъквам много, но смятам, че съм силна и упорита жена. Приспособих се неочаквано бързо и за мен.

Първа от колежките ми от Либия започнах работа – 6 месеца след завръщането. Отидох отново сестра в детското отделение на болницата в Бяла Слатина. Там работех и преди да замина на гурбет, и се върнах с удоволствие.

Винаги съм обичала децата, да се грижа за здравето им, не ми е само призвание, а съдба. Ще излъжа, ако кажа обаче, че ми е било лесно.

Преди да тръгна за Либия, болниците още не бяха търговски дружества, нямаше здравна каса, нямаше клинични пътеки, чрез които те задължават да излекуваш болния за седмица например.

Този начин на работа ме шокира много в началото. И до сега не мога да приема, че болницата не е социално и здравно заведение, че от нея се искат резултати като от някоя фабрика или фирма. Това не е реформата, на която са се надявали пациентите, здравните работници, и ако нещата в здравеопазването не се променят, в сегашния си вид болниците нямат светло бъдеще.

Още много други неща не само аз, а и колегите ми не могат да приемат за нормални, но това е тема за много дълъг разговор.

– Ти много се надяваше след второто ти идване в болницата да се пенсионираш. Сега вече това е факт. Преди година ми каза, че щом това стане, ще си почиваш, ще пътуваш до интересни места, ще се занимаваш с любимите си гоблени, отглеждането на пилета и грижа за доматите в градината. Защо продължаваш да работиш като старша сестра, където те намирам?

– Пенсионирах се наистина, макар и не при най-благоприятните за мен условия и с ниска пенсия. И това е дълга и малко тъжна история. Просто едни чиновници решиха, че се опитвам да използвам някакви привилегии на онеправдана, че използвам известността си да получа по-добра пенсия.

Продължих да

работя, защото

няма кой –

от болницата

ме помолиха

да остана и

се съгласих

В отделението сме две сестри, и двете сме пенсионерки. И в цялата болница е същото – 2/3 от сестрите са вече в пенсия, останалите я очакват.

Мъчно ми е, че сме изпаднали в тази ситуация, но младите имат други изисквания и с право искат да работят при други условия. У нас завършват всяка година много добре подготвени медицински сестри, но повечето бързо разбират, че нямат бъдеще в нашето здравеопазване, и се качват на самолета за някоя европейска страна.

Там получават в пъти повече от нашите заплати и пенсии и работят при много по-добри условия.